Нервите ми са опънати като струна на китара. Поредната битка за няколко свободни часа, които да не прекарам като машина за отчитане на задачи. Седя в една общинска зала, боядисана в цветовете на забравата, и гледам как часовникът тиктака с тежката механичност на служебен касиер. Пред мен – чиновничка, която прелиства папки със скоростта на охлюв в сироп, а аз чакам подпис, който би трябвало да отнеме не повече от пет секунди. В този момент „work-life balance“ се срива по-бързо от китайска лампа, купена от пазара на „Иван Вазов“.
Идеята за баланс е евтин маркетингов трик. Това е математически несъстоятелна илюзия, според която денят е разделен на равни части, които можем да разпределяме по свое усмотрение. Сметнах го, когато планирах седмицата си. Сметнах го, когато се опитвах да избягам от софийския трафик. Илюзията е, че ако просто „научим техники за управление на времето“, ще намерим пропуските. Реалността е, че времето не се управлява, то се източва – от бюрокрацията, от дупките по улиците, от нефункциониращите институции и от всяко административно триене, което превръща елементарна задача в експедиция до Антарктида.
Когато говорим за „баланс“, всъщност говорим за излишния разход на енергия. В нормална икономика задачата трябва да се реши бързо, за да се освободи ресурс за следващата. При нас обаче процесите са раздути до абсурд. Имаме осем часа работа, осем часа сън и осем часа „живот“. Но къде са двата часа, прекарани в задръстванията по „Цариградско“? Къде са трите часа чакане пред гише за документ, който може да се извади с два клика, ако системата не беше проектирана от хора, които се страхуват от мишка и клавиатура? Къде е времето за битовизми, за сметки, за решаване на проблеми, които не съществуват, но са измислени от чиновническа некомпетентност?
Проблемът не е в липсата на дисциплина. Проблемът е в неефективността на средата. Ние не сме „небалансирани“, ние сме изтощени от административния шум. Това е всяко излишно действие, всяко повторно искане на информация, всяка неяснота в инструкциите. Балансирането не е управление на живот, а управление на кризи, причинени от чужда мързел или некомпетентност.
Числата не лъжат, но хората, които ги представят като „балансиран начин на живот“, са професионални лъжци. Вземете един средностатистически софиянец – неговият „баланс“ е просто отчаяно опитване да не се разпадне психически под натиска на логистичния хаос. Сметнах, че ако премахнем трите най-големи източника на административно триене – транспортната логистика, тромавата администрация и липсата на прозрачност – ще освободим поне десет часа седмично. Десет часа, които не са за медитация, а за работа, за семейство или за нормална почивка.
Всичко останало е маскиране на системната безполезност. Не ни трябва нов начин на дишане, а по-бързо подписване на документи. Не ни трябва по-добро планиране на почивките, а по-бързо приключване на задачи, които не изискват физическо присъствие в офис.
Служителката най-накрая вдига поглед и ме гледа с онази празна изразеност, която е емблема на всичко, което пречи на прогреса. Тя не е виновна, тя е просто част от машина, проектирана да работи бавно, за да се чувства важна. Докато тази машина работи, „балансът“ ще остане само красива дума в презентациите на HR отдела.
Сметката е проста. И не се затваря.
