Докато чаках на касата в един от кварталните супермаркети, ми хрумна, че има още една такса, която плащаме всеки ден, но не фигурира в никой бюджет – данъкът върху мързела. Пред мен една жена, с доволна физиономия, слагаше в количката си пластмасова кутия с предварително нарязани чушки. Цената на етикета ме остави безмълвен – почти тройна спрямо тази на обикновена, здрава чушка, която стоеше до нея.
На тази каса плащаме не просто за храна, а за илюзията, че пестим време. Само че в реалността нещата стоят по друг начин. В кутията не е включена само заплатата на човека, който е хванал ножа, а и огромната надценка за опаковката и неизбежния риск от разваляне. Нарязаната чушка губи свежест много по-бързо – тя омеква, изсъхва и започва да ферментира, което накрая я прави негодна за консумация.
И тук идва психологическият капан. Купуваме „готово“, за да си спестим малко домашна работа, но всъщност просто плащаме повече за нещо, което ще изхвърлим по-скоро. Ако само седмичните разходи за нарязани моркови, салата или лук се съберат, ще видите, че сумата стига за нещо значимо, а не за поредната пластмасова опаковка.
Преди година реших да прекратя това безумие. Отказах се от „готовите“ продукти и започнах да купувам само цели зеленчуци. В началото си мислех, че губя време, но се оказа точно обратното. Миенето и рязането на зеленчуците ми отнема не повече от пет-шест минути. Това време дори ми помага да се разсея от екрана на телефона и да се фокусирам върху нещо реално. В резултат храната ми е по-вкусна, защото е прясна, а бюджетът ми е по-стабилен, защото не изхвърлям пари заедно с размокрената пластмаса.
Жената пред мен плати и излезе с нарязаните си чушки. Аз взех една здрава, лъскава и свежа чушка. Сметката ми беше по-ниска, а апетитът – по-голям.
Баща ми казва, че мързелът е по-лош от пиянството. И май ще се окаже прав. След земетресението оня ден не можах да заспя и пуснах да гледам от сайта на Нова тв един стар брой на “Директно Карбовски”. Обикновено в събота следобед, когато го излъчват, работя и затова рядко успявам да го гледам. Единият от материалите беше за жена, на около 40 години, и четирите й дъщери, които практикуват най-древната професия. Емил Попов не се впечатли много от този факт, защото нито са първите, които си изкарват хляба по тоя начин – от незапомнени времена жени го правят, – нито пък са единствените, при които има семейственост в професията. Останах изумен обаче от отговора на жената на зададения от интервюиращата й въпрос – как е реагирал мъжът и на тия нейни занимания. Казал й, че тя решава какво да прави. Много ми е интересно дали щеше да й каже същото, ако жена му беше отишла безплатно, за удоволствие, при съседа Емил Попов примерно. Дали пак щеше да й каже, че тя решава. Не, тогава щеше да го удари на достойнство и жертви даже можеше да паднат, защото действието, доколкото си спомням от репортажа, се развива някъде по Македонско. Каква е разликата тогава, че в първия случай не се задейства мъжкото достойнство? Ами мързелът. Парите, изкарани от жена му на магистралата, плащат заемите на семейството, агнето на Гергьовден, най-общо казано, осигуряват му мързеливия и спокоен живот на трайно безработен мъж. А кажете сега, че пиянството не е за предпочитане – от алкохол по-скоро те удря на чест, пък мързелът май дълбоко я приспива.