Спомням си, че имаше един епизод на сериала „Приятели“, в който Рейчъл точно беше започнала нова работа и то в желана от нея област – модната. Тогава любимата ни героиня сякаш за първи път се сблъска с един ежегоден според мен проблем – разделението между пушачи и непушачи. Рейчъл усети, че като непушачка някак си я изолират и тя остава в страни от събитията. Затова се опита дори да пропуши и по този начин да успее да се социализира в тази „група“
Имате ли свои примери с подобен контекст?
Аз ясно си спомням как още в училищните ми години имаше една групичка тинейджъри, които се събираха в междучасията, за да пушат. Говореха си, уговаряха се и какво ли още не, което оставаше встрани от останалите.
Подобна беше ситуация и в университета, където обаче студентите излизаха навън заедно с преподавателите и познайте кой научаваше първи новините? Оставете другото, но понякога не споделяха и с останалите „простосмъртни“ новините.
На работното място всичко се повтаря… в почивки, а понякога и в работно време има една групичка от колеги, които излизат навън, за да пушат. Понякога обсъждат служебни теми и взимат това или онова решение и може да се каже, че работят. Все си мисля обаче, че просто си почиват без да е станало време за почивка…
Не се съгласявайте с мен, ако мислите, че греша, но си държа на мнението. Пушачите винаги са били някак си… друга работа. Винаги са имали моменти, в които се отцепват и едва ли ще сбъркам, ако кажа, че именно една „пауза за по цигара“ ги сближава. Няма лошо, но това по някакъв начин ги дистанцира от останалите. Надявам се със следния текст да съм накарал поне един пушач да се замисли по въпроса…
Начетох се тия дни на полемики между пушачи и непушачи в социалната мрежа. Пушачите станаха особено агресивни, защото наближава датата за пълната забрана на тютюнопушенето на обществени места, а пък непушачите се напериха, че законът е на тяхна страна, и безпардонно раздават правосъдие. И реших и аз Емил Попов да се изкажа компетентно по въпроса. Защо имам претенции за компетентност? Защото съм бил и от двете страни – достатъчно дълго време. И смятам, че големият въпрос, без значение дали си пушач, или си непушач, е колко толерантен човек си. Бил съм пушач, в момента съм непушач и между двата ми периода има нещо много общо и това е толерантността. Когато бях пушач и пушех над кутия на ден, никога не си позволявах да пуша на забранени за това места; когато гостувах в къщи, където има малки деца или по принцип не се пуши, винаги излизах на терасата; а когато сядах в заведение на маса с непушач, винаги исках разрешение да запаля. Сега съм от другата страна. Има една приказка за това, че бившите пушачи са по-големи маниаци на тема цигари от хората, които никога не са пушили. Може би това е така, защото са си дали много ясна сметка от личен опит за това, каква вреда причиняват цигарите. Усетих и при себе си в началото такива залитания – дразнех се от макар и далечен цигарен дим. Но си дадох ясна сметка, че ако повечето хора са били толерантни към моя порок дълго време, няма причина аз Емил Попов да не бъда. Когато каня гости вкъщи, даже и зимата, позволявам да се пуши, защото смятам, че когато си поканил гости, трябва да им създадеш пълен комфорт. Затова смятам, че пушачите и непушачите имат пресечна точка и тя е зачитането на правото на другия и на пороците му – в разумни граници, разбира се.