На площада пред Народния театър има едно „дизайнерско“ кафене, където плащаш повече за атмосферата, отколкото за кафето. Там, наскоро, гледах как едно момиче прекара почти десет минути в позициониране на малка чиния с плодове и мъфин върху мраморната маса. Не за да се наслади на вкуса, а за да улови „точния кадър“. Светлината, сенките, ъгълът – всичко трябваше да е наред, за да изглежда в Instagram така, сякаш животът ѝ е филтър без дефекти. Когато най-сетне снима, мъфинът вече беше лепкав, а плодовете – леко презрели. И това не е изолиран случай.
Това е цяла икономика, изградена върху разликата между реалността и нейната дигитална имитация. Срещу няколко евро не купуваш просто сладкиш, а правото да притежаваш кадър, който да подсили илюзията за безгрижен живот. Марката и опаковката са по-важни от съставките, а интериорът – от вкуса. Бизнесът вече инвестира в осветление и цветове, които изглеждат добре на екран, а не в качеството на продукта. И работи – хората плащат с охота.
Всъщност това е логичното продължение на нашите дигитални навици. Ние не живеем вече, а се снимаме, докато живеем. Не пътуваме, а събираме кадри за социалните мрежи. Не се храним, а подреждаме чиниите за снимка. Истинското преживяване губи стойност, защото не може да се дигитализира и сподели. Реалността е груба, нерегламентирана и често грозна – и затова търсим нейния идеализиран заместител на екрана на телефона.
Истината е, че вече не плащаме за храна или напитки, а за декори, в които да се снимаме. Кафенето не е място за кафе, а сцена за снимки. Мъфинът не е десерт, а реквизит. И колкото по-скъпо изглежда всичко това, толкова по-добре – защото цената е част от спектакъла. В крайна сметка, не е нужно да се чудим защо истинските преживявания вече изглеждат бледни и незадоволителни. Ние сами ги сменихме с по-лъскавия им вариант, създаден за консумация от очите, а не от сетивата.