На площада пред Народния театър има едно „дизайнерско“ кафене, където плащаш повече за атмосферата, отколкото за кафето. Там, наскоро, гледах как едно момиче прекара почти десет минути в позициониране на малка чиния с плодове и мъфин върху мраморната маса. Не за да се наслади на вкуса, а за да улови „точния кадър“. Светлината, сенките, ъгълът – всичко трябваше да е наред, за да изглежда в Instagram така, сякаш животът ѝ е филтър без дефекти. Когато най-сетне снима, мъфинът вече беше лепкав, а плодовете – леко презрели. И това не е изолиран случай.
Това е цяла икономика, изградена върху разликата между реалността и нейната дигитална имитация. Срещу няколко евро не купуваш просто сладкиш, а правото да притежаваш кадър, който да подсили илюзията за безгрижен живот. Марката и опаковката са по-важни от съставките, а интериорът – от вкуса. Бизнесът вече инвестира в осветление и цветове, които изглеждат добре на екран, а не в качеството на продукта. И работи – хората плащат с охота.
Всъщност това е логичното продължение на нашите дигитални навици. Ние не живеем вече, а се снимаме, докато живеем. Не пътуваме, а събираме кадри за социалните мрежи. Не се храним, а подреждаме чиниите за снимка. Истинското преживяване губи стойност, защото не може да се дигитализира и сподели. Реалността е груба, нерегламентирана и често грозна – и затова търсим нейния идеализиран заместител на екрана на телефона.
Истината е, че вече не плащаме за храна или напитки, а за декори, в които да се снимаме. Кафенето не е място за кафе, а сцена за снимки. Мъфинът не е десерт, а реквизит. И колкото по-скъпо изглежда всичко това, толкова по-добре – защото цената е част от спектакъла. В крайна сметка, не е нужно да се чудим защо истинските преживявания вече изглеждат бледни и незадоволителни. Ние сами ги сменихме с по-лъскавия им вариант, създаден за консумация от очите, а не от сетивата.
Това ми напомни за едно предаване, което гледах по телевизията преди време. Там показваха как хора от цял свят си поръчват специално приготвени храни само за снимка, после не ги ядат. Някои дори признаха, че след снимките ги изхвърлят. Направо ме натъжи, защото храната е нещо ценно, а не просто декор за социалните мрежи. Иначе кафенето на Народния театър наистина е станало като музей за снимки, а не място за отдих.
Мисля, че малко преувеличаваш. Аз самата снимам храната си, но не защото искам да изглежда перфектно, а защото ми е приятно да запазя спомена за мястото и за компанията. Тази снимка после ми носи хубави емоции, а не служи за фасада в социалните мрежи.
Интересно, че казваш за „дизайнерското“ кафене. Аз като ходя по кафенетата, гледам хората да си хапват и да си пият кафето спокойно, рядко виждам такива неща като да снимат храната с часове. Може би в София е по-различно, там младите са повече в тези модерни места.