Винаги съм подозирал, че лайковете в социалните мрежи не са безплатни. Не, не става дума за абонамент за премиум версия или за скрити такси в телефона. Става дума за времето, което похабяваме в безсмислено разглеждане на чужди снимки вместо да се разхождаме из истински места. Пресметнах, че всеки час, прекаран в този дигитален безкрай, ми струва поне 50 евро пропуснати възможности за реални преживявания. Сумата не е измислена – тя е резултат от няколко сметки и от горчивия вкус на пропусната крепостна стена.
Истината е, че днес пътуваме като роботи. Отмятаме дестинации от списъци, наложени ни от алгоритми, които ни бутат към едни и същи „инстаграмни“ локации. Отиваме там, не за да видим нещо истински ценно, а за да потвърдим, че сме били там и че снимката ни ще изглежда точно като на хилядите преди нас. Това е икономика на потвърждението – стойността на едно място не се измерва с историята му, а с броя на споделените публикации. Ако някой паметник няма интернет връзка, той за нас просто не съществува.
Този мързел на вниманието има и своята жестока цена. Инфраструктурата се изгражда около големите курорти и популярните центрове, докато малките, забравени паметници по периферията на страната потъват в бурени и прах. Никой не инвестира в място, което не носи директна печалба от билети, сувенири и кафета. Така се получава затворен кръг: няма интерес, защото няма инфраструктура, и няма инфраструктура, защото няма интерес. Междувременно, всяко пренебрегнато място е загубена част от нашата памет. Разпадането на една крепост не е просто разруха на камъни, а унищожаване на възможността да разберем как сме живели тук преди векове. Свързваме се само с това, което е удобно, чисто и предварително одобрено от масовия вкус. Избягваме несигурността на непознатото, защото тя изисква усилие – да се навием в някоя прашна пътека, да се ориентираме без GPS и да приемем, че може би няма да открием нищо „красиво“ за снимка.
Резултатът е бедна културна среда, в която сме просто потребители на предварително подготвени пейзажи. Търсим автентичност, но я купуваме на парче, пакетирана и стандартизирана за нашия комфорт. Най-ценните неща често са там, където няма сигнал и където никой не е пуснал стори. Но за да ги открием, първо трябва да спрем да гледаме в екрана и да започнем да гледаме около себе си. В противен случай след няколко десетилетия ще останат само парковете и моловете, защото те поне имат касичка и гарантирана видимост.
Много ми хареса как си изчислил цената на лайка. Истината е, че и аз често се улавям как повече гледам как да направя хубава снимка, отколкото да се насладя на самото място. Чудя се дали ще продължиш да пишеш по темата за това как социалните мрежи променят пътуванията ни.
Честно казано, и аз вече започнах да усещам това с „инстаграмните“ места. Миналото лято бях на Струма и видях как хората се тълпяха на един конкретен камък, защото бил популярен в приложението, а на метри оттам имаше останки от римски път, които никой не поглеждаше. Просто не мога да разбера защо се гони снимка за профила, вместо истинското преживяване.
Напълно съм съгласна с това за „инстаграмните“ места – веднъж на Малта се озовахме на Синята лагуна и чак се чудих дали не съм попаднала на снимачна площадка, толкова хора позираха за снимки. Оттогава си давам сметка, че често пропущам истинската атмосфера, докато търся перфектния кадър и това ме накара да започна да оставям телефона повече в хотела.