Винаги съм подозирал, че лайковете в социалните мрежи не са безплатни. Не, не става дума за абонамент за премиум версия или за скрити такси в телефона. Става дума за времето, което похабяваме в безсмислено разглеждане на чужди снимки вместо да се разхождаме из истински места. Пресметнах, че всеки час, прекаран в този дигитален безкрай, ми струва поне 50 евро пропуснати възможности за реални преживявания. Сумата не е измислена – тя е резултат от няколко сметки и от горчивия вкус на пропусната крепостна стена.
Истината е, че днес пътуваме като роботи. Отмятаме дестинации от списъци, наложени ни от алгоритми, които ни бутат към едни и същи „инстаграмни“ локации. Отиваме там, не за да видим нещо истински ценно, а за да потвърдим, че сме били там и че снимката ни ще изглежда точно като на хилядите преди нас. Това е икономика на потвърждението – стойността на едно място не се измерва с историята му, а с броя на споделените публикации. Ако някой паметник няма интернет връзка, той за нас просто не съществува.
Този мързел на вниманието има и своята жестока цена. Инфраструктурата се изгражда около големите курорти и популярните центрове, докато малките, забравени паметници по периферията на страната потъват в бурени и прах. Никой не инвестира в място, което не носи директна печалба от билети, сувенири и кафета. Така се получава затворен кръг: няма интерес, защото няма инфраструктура, и няма инфраструктура, защото няма интерес. Междувременно, всяко пренебрегнато място е загубена част от нашата памет. Разпадането на една крепост не е просто разруха на камъни, а унищожаване на възможността да разберем как сме живели тук преди векове. Свързваме се само с това, което е удобно, чисто и предварително одобрено от масовия вкус. Избягваме несигурността на непознатото, защото тя изисква усилие – да се навием в някоя прашна пътека, да се ориентираме без GPS и да приемем, че може би няма да открием нищо „красиво“ за снимка.
Резултатът е бедна културна среда, в която сме просто потребители на предварително подготвени пейзажи. Търсим автентичност, но я купуваме на парче, пакетирана и стандартизирана за нашия комфорт. Най-ценните неща често са там, където няма сигнал и където никой не е пуснал стори. Но за да ги открием, първо трябва да спрем да гледаме в екрана и да започнем да гледаме около себе си. В противен случай след няколко десетилетия ще останат само парковете и моловете, защото те поне имат касичка и гарантирана видимост.