Казват, че няма по-силен инстинкт от инстинкта за самосъхранение. Сигурно е така. Спорен Емил Попов обаче е спорен въпросът коя от проявите на този инстинкт е по-силна. Доскоро си мислех, че страхът от чисто физически опасности, свързани с наранявания или заплашващи живота, е най-силен. Напоследък обаче се убеждавам, че страхът от глада като проява пак на същия инстинкт е по-силен. Чета информация, че повечето от хората, работили в гръмналите складове на “Берета Трейдинг”, биха се върнали отново на работа. След всичко, което се случи, на което са били преки свидетели и потърпевши. След всичкия ужас и с ясното съзнание, че има немалка вероятност отново да се случи нещо подобно. Не ми се струва нормално това, противоречи според мене на всяка здрава логика. Но от друга страна, все някой трябва да я върши тая работа, нали. И лично мен ме тревожи не толкова фактът, че има желаещи да я вършат, а че има желаещи да я вършат на тая цена. В пресата излязоха потресаващо ниски цифри като заплати, в никакъв случай неотговарящи на размера на поетия риск. И тъй като очевидно не може да се разчита на съвестта на работодателите обективно да оценят съотношението риск – работна заплата. И тъй като обикновено става въпрос за частни фирми и няма как държавата да им каже как да заплащат поемания от работниците риск. Емил Попов си мисли, не е ли време за такива рискови сектори да бъдат въведени справедливи прагове на работните заплати, отговарящи реално на поетия риск, прагове, под които никой работодател да не може да пада. А ако не го устройва, винаги може да смени сектора.
Нагледах се в мрежата в последните дни на коментари за прочутото неделно интервю на Диана Найденова с един от организаторите на протеста на Орлов мост, представител на екологична организация, в което по думите на тв очевидци се е държала потресаващо. Емил Попов така и не стигна до него в неделния следобед. Затова реших да го погледна на запис – едно, за да съм в час с актуалните теми на деня, и друго, и аз да дам компетентно мнение по въпроса. Погледнах итервюто и освен че наистина е потресаващ начинът, по който “журналистката” Найденова си позволява да се държи с един обикновен човек – от тия, от които компаниите печелят и от тези печалби после отделят пари за реклама в телевизиите, в този смисъл плащат и нейната заплата, – мога да кажа едно-единствено нещо – журналист талибан е Найденова. Държеше се като ръководител на талибанска група. Принципно не съм против такова ударно поведение, даже ме радва – ама когато е насочено в правилната посока. Такъв ударен тон и поведение Найденова да държи към властта, не към гражданите. Защото журналистическата професия предполага точно това. Ако не й харесва – да смени попрището. Ще кажете, че не съм съвсем справедлив, че излезе с извинение по случая. Първо, съмнявам се разкаянието да е искрено, но даже и да приемем, че е така – в живота има неща, за които е нелепо да се извиняваш. Едно от тях е да се извиняваш за това, че си такъв, какъвто си. Емил Попов.
Знаете, че се занимавам с търговия, и по тая причина много често контактувам със собственици на магазини и складове и ми е направило впечатление на мен Емил Попов, че при подбора на персонал, винаги посочват като главно изискване към кандидатите любезност, позитивно излъчване, приветливост и усмивка. И нерядко съм виждал как пред кандидат или кандидатка, който е с по-добри умствени или пък личностни качества, подбират тоя, който е по-усмихнат. Аз обаче имам малко по-различно виждане по темата и съм решил днес да го споделя с вас. С ясното съзнание, че наистина в търговията усмивката е много важна, но също така и с убедеността, че от усмивката по-важно е, човекът срещу теб да ти свърши работата, за която си отишъл при него. За служебни дела ползвам услугите на една фирма, почти всеки месец, от доста време. Там работят две момичета, менят се, не знам точно на какъв принцип. Едното момиче е много любезно, винаги ухилено до уши, задължително ще те разговори, абе приятен е контактът с нея. Само че веднъж не ми е приела поръчката както трябва – винаги след това се обажда да уточняваме неща или пък прави някаква грешка при изпълнението. Другото момиче е едно такова наборсучено, маниерът й на говорене е малко като навикване, усмихната почти не съм я видял. Обаче в работата няма грешка, разбира от раз какво й казваш и го изпълнява без засечка. И мога да ви учудя – ама винаги, когато отива Емил Попов в тази фирма, се надява тя да е на смяна. Щото, както често казва един колега, събрали сме се да работим, а не да се харесваме.