В събота и неделя се прибрах в родния ми град да видя нашите, тъй като отдавна не се бях прибирал, пък и по празниците, знаете, работих много и не успях. Поизлязох по центъра и срещнах един приятел от ученическите години – не се бяхме виждали сигурно две-три години и много му се зарадвах. Той се ожени година-две след средното образование и вече е доста напред с материала – има син първокласник. Та както ви казах, Емил Попов се зарадва. Само дето разговорът, доколкото беше разговор, по-скоро монолог, се въртеше само около оплакванията от жена му. Не се грижела за домакинството, въобще не я било грижа за нищо и други подобни. Това не ме учуди много, щото не е първият мъж, който се оплаква от жена си, няма и да е последният. Каза ми обаче, че много се ядосал, когато преди няколко дни се върнал случайно вкъщи и заварил тъща си с някаква приятелка да пие кафе – били наблизо по някаква работа, поуморили се и се отбили да си починат малко. Питам го аз – добре де, тъща ти откъде има ключ за вашия апартамент. Останал й бил от времето, когато гледала малкия. Не му казах какво си помислих в тоя момент, щото прецених, че май няма смисъл. Ама си викам, значи тъща му може да влиза в апартамента, когато гледа детето, а когато е наблизо по работа и се е изморила, не може да се отбие да пие с приятелка едно кафе. Не ми проработи в случая с тъщата мъжката солидарност, защото смятам, че трябва да сме справедливи и да не прилагаме двоен аршин към нещата и към хората. Когато ни вършат работа, да са добре дошли, пък в другите случаи да ги третираме като навлеци.
