В Кабиле беше… прашно. Едно такова прашно, което като влезе в обувките ти, стои там с дни, дори да ги изтръскаш сто пъти. Не просто прах, ами някаква ситна пепел, сиво-жълта, дето полепва по дрехите, по кожата, дори по мислите ти. Имаше нещо мъртвешко в нея, сякаш си дребни останки от нещо изгоряло – дърва, слама, може би дори от онези къщи, които сега са само руини. Слънцето… то не беше онова меко, лятно слънце, дето гали, а едно натрапчиво, злобно нещо, което те дебне и те пари безмилостно. Стъпките ми ехтяха по каменните плочи, ама не оная романтична ехтяща стъпка от филмите, а една тежка, прашна стъпка, която сякаш казваше: „Не си добре дошъл тук“. Като че ли самата земя ме предупреждаваше. И все пак, аз бях дошъл.
И първото, което ми направи впечатление, не беше онзи лъскав амфитеатър, дето всички снимат за Инстаграм, а една малка, порутена сграда, скрита встрани от главния път. Толкова ниска, че почти се сливаше със земята, като че ли нарочно е построена така, за да остане незабелязана. Камъните ѝ бяха покрити с мъх, зелен и влажен, а вътре миришеше на пръст и нещо… нещо древно. Толкова древно, че като го вдишах, направо ме стягаше в гърдите. Затворих очи и си представих някой човек, който е живял тук преди хиляди години. Как е изглеждал животът му? С какво се е занимавал? За какво се е тревожил? Дали е имал същите страхове като мен? Не знам, ама се опитах да си го представя. Започнах да ритам един плосък, сив камък, дето лежеше на земята. Имаше малка пукнатина отгоре, като че ли някой го е хвърлил ядосано. Ритах го и си мислех за дядо ми. Той също обичаше да рита камъни, казваше, че така прогонва лошите мисли. Май беше прав. И тогава се сетих, преди десет години, на морето, дядо ми ми даде един специален камък. Беше същият цвят, ама по-гладък и топъл. Каза ми, че е „камък на щастието“. Загубих го, разбира се. Загубих толкова много неща през годините, ама този камък го помня. А този, в Кабиле, беше по-различен. Той беше част от нещо по-голямо, част от историята. И ми се стори, че ако го взема, ще взема и малко от тази история със себе си.
И после отидох до агората. О, Боже, пълно с хора! Шум, глъч, фотографи, които се блъскаха един в друг, опитвайки се да направят перфектната снимка. Май бях очаквал нещо друго – тишина, благоговение, може би дори малко тъга. Ама нямаше нищо такова. Всички тичаха насам-натам, снимаха, селфита, истории за социалните мрежи. Не разбирам, честно. Защо трябва да показваш на всички колко добре се забавляваш? Не е ли по-хубаво просто да се забавляваш? Загледах се в един старец, който седеше на една пейка и четеше вестник. Лицето му беше изпъстрено с бръчки, сякаш всяка бръчка разказваше история, а очите му гледаха някъде в далечината, като че ли виждаха нещата, които аз не виждам. Май знаеше нещо, което аз не знаех. И си спомних за баба ми. Тя също обичаше да чете вестници. Четеше ги от кора до кора, дори да не я интересуваше нищо от написаното. Просто обичаше да усеща хартията, да мирише мастилото. Когато беше малка, баба ми винаги ми казваше: „Мирисът на вестник е като спомен“. Сега вече я няма, ама още си спомням този мирис. Беше нещо като смес от мастило и… ванилия. Странно, нали? Агората беше гореща, прашна и пълна с хора. Но аз се чувствах някак си сам, като че ли бях изгубен в тълпата. И в този момент ми се допи да се прибера у дома, да си направя едно кафе и да си пусна любимата музика. Ама не, бях дошъл тук и трябваше да видя всичко.
Накрая стигнах до амфитеатъра. Беше величествен. Голям, каменен, с перфектна акустика. Ама и там имаше тълпи. Хора, които говореха, смееха се, снимаха се. Не можех да се концентрирам. Седнах на един от каменните редове и се загледах в небето. Беше синьо, без облаци. Слънцето продължаваше да пече, ама вече не ме дразнеше толкова. Затворих очи и си представих как тук са се провеждали представления преди хиляди години. Как са звучали гласовете на актьорите? Как са се смеели зрителите? Може би съм си представял грешни неща, ама беше хубаво. Усетих лек полъх на вятър, който ми галеше лицето. Беше хладен и свеж. И тогава си спомних за едно лято, преди десет години, когато бяхме на море и баща ми ме научи да пускам хвърчила. Беше ветровит ден и хвърчилото летеше високо в небето. Аз се смеех, а той се смееше заедно с мен. Беше прекрасно. Вятърът в Кабиле ми напомни за този момент. Но той бързо отмина. Отворих очи и видях, че слънцето започва да залязва. Камъните на амфитеатъра се обагриха в златисто. Беше красиво. Но аз бях уморен. И някак си гладен. Трябваше да се прибирам. И знаете ли кое беше най-странното? Че през цялото време си миришеше на пепел. Този прашен, сив прах, дето се лепи по всичко, сякаш беше част от самата земя. Оня камък, дето го ритах, май щеше да остане в Кабиле. И може би беше по-добре така. Понякога е хубаво да оставиш нещата там, където им е мястото.
Между другото, като се прибрах, се сетих за един много дразнещ колега от работа. Винаги ми говори за някакви „лайфхакове“ и „продуктивност“. Искаше ми се да му кажа: „Брат, ходи в Кабиле, там ще намериш истинската продуктивност – да седнеш на един камък и да гледаш залеза“. Ама не, щеше да ме гледа странно. Хората често не разбират тези неща. Те търсят смисъл в грешните места. А аз… аз си го намерих в един прашен камък и в спомените, които той ми върна.