Казват, че няма по-силен инстинкт от инстинкта за самосъхранение. Сигурно е така. Спорен Емил Попов обаче е спорен въпросът коя от проявите на този инстинкт е по-силна. Доскоро си мислех, че страхът от чисто физически опасности, свързани с наранявания или заплашващи живота, е най-силен. Напоследък обаче се убеждавам, че страхът от глада като проява пак на същия инстинкт е по-силен. Чета информация, че повечето от хората, работили в гръмналите складове на “Берета Трейдинг”, биха се върнали отново на работа. След всичко, което се случи, на което са били преки свидетели и потърпевши. След всичкия ужас и с ясното съзнание, че има немалка вероятност отново да се случи нещо подобно. Не ми се струва нормално това, противоречи според мене на всяка здрава логика. Но от друга страна, все някой трябва да я върши тая работа, нали. И лично мен ме тревожи не толкова фактът, че има желаещи да я вършат, а че има желаещи да я вършат на тая цена. В пресата излязоха потресаващо ниски цифри като заплати, в никакъв случай неотговарящи на размера на поетия риск. И тъй като очевидно не може да се разчита на съвестта на работодателите обективно да оценят съотношението риск – работна заплата. И тъй като обикновено става въпрос за частни фирми и няма как държавата да им каже как да заплащат поемания от работниците риск. Емил Попов си мисли, не е ли време за такива рискови сектори да бъдат въведени справедливи прагове на работните заплати, отговарящи реално на поетия риск, прагове, под които никой работодател да не може да пада. А ако не го устройва, винаги може да смени сектора.
Нагледах се в мрежата в последните дни на коментари за прочутото неделно интервю на Диана Найденова с един от организаторите на протеста на Орлов мост, представител на екологична организация, в което по думите на тв очевидци се е държала потресаващо. Емил Попов така и не стигна до него в неделния следобед. Затова реших да го погледна на запис – едно, за да съм в час с актуалните теми на деня, и друго, и аз да дам компетентно мнение по въпроса. Погледнах итервюто и освен че наистина е потресаващ начинът, по който “журналистката” Найденова си позволява да се държи с един обикновен човек – от тия, от които компаниите печелят и от тези печалби после отделят пари за реклама в телевизиите, в този смисъл плащат и нейната заплата, – мога да кажа едно-единствено нещо – журналист талибан е Найденова. Държеше се като ръководител на талибанска група. Принципно не съм против такова ударно поведение, даже ме радва – ама когато е насочено в правилната посока. Такъв ударен тон и поведение Найденова да държи към властта, не към гражданите. Защото журналистическата професия предполага точно това. Ако не й харесва – да смени попрището. Ще кажете, че не съм съвсем справедлив, че излезе с извинение по случая. Първо, съмнявам се разкаянието да е искрено, но даже и да приемем, че е така – в живота има неща, за които е нелепо да се извиняваш. Едно от тях е да се извиняваш за това, че си такъв, какъвто си. Емил Попов.
Знаете, че се занимавам с търговия, и по тая причина много често контактувам със собственици на магазини и складове и ми е направило впечатление на мен Емил Попов, че при подбора на персонал, винаги посочват като главно изискване към кандидатите любезност, позитивно излъчване, приветливост и усмивка. И нерядко съм виждал как пред кандидат или кандидатка, който е с по-добри умствени или пък личностни качества, подбират тоя, който е по-усмихнат. Аз обаче имам малко по-различно виждане по темата и съм решил днес да го споделя с вас. С ясното съзнание, че наистина в търговията усмивката е много важна, но също така и с убедеността, че от усмивката по-важно е, човекът срещу теб да ти свърши работата, за която си отишъл при него. За служебни дела ползвам услугите на една фирма, почти всеки месец, от доста време. Там работят две момичета, менят се, не знам точно на какъв принцип. Едното момиче е много любезно, винаги ухилено до уши, задължително ще те разговори, абе приятен е контактът с нея. Само че веднъж не ми е приела поръчката както трябва – винаги след това се обажда да уточняваме неща или пък прави някаква грешка при изпълнението. Другото момиче е едно такова наборсучено, маниерът й на говорене е малко като навикване, усмихната почти не съм я видял. Обаче в работата няма грешка, разбира от раз какво й казваш и го изпълнява без засечка. И мога да ви учудя – ама винаги, когато отива Емил Попов в тази фирма, се надява тя да е на смяна. Щото, както често казва един колега, събрали сме се да работим, а не да се харесваме.
Баща ми казва, че мързелът е по-лош от пиянството. И май ще се окаже прав. След земетресението оня ден не можах да заспя и пуснах да гледам от сайта на Нова тв един стар брой на “Директно Карбовски”. Обикновено в събота следобед, когато го излъчват, работя и затова рядко успявам да го гледам. Единият от материалите беше за жена, на около 40 години, и четирите й дъщери, които практикуват най-древната професия. Емил Попов не се впечатли много от този факт, защото нито са първите, които си изкарват хляба по тоя начин – от незапомнени времена жени го правят, – нито пък са единствените, при които има семейственост в професията. Останах изумен обаче от отговора на жената на зададения от интервюиращата й въпрос – как е реагирал мъжът и на тия нейни занимания. Казал й, че тя решава какво да прави. Много ми е интересно дали щеше да й каже същото, ако жена му беше отишла безплатно, за удоволствие, при съседа Емил Попов примерно. Дали пак щеше да й каже, че тя решава. Не, тогава щеше да го удари на достойнство и жертви даже можеше да паднат, защото действието, доколкото си спомням от репортажа, се развива някъде по Македонско. Каква е разликата тогава, че в първия случай не се задейства мъжкото достойнство? Ами мързелът. Парите, изкарани от жена му на магистралата, плащат заемите на семейството, агнето на Гергьовден, най-общо казано, осигуряват му мързеливия и спокоен живот на трайно безработен мъж. А кажете сега, че пиянството не е за предпочитане – от алкохол по-скоро те удря на чест, пък мързелът май дълбоко я приспива.
Начетох се тия дни на полемики между пушачи и непушачи в социалната мрежа. Пушачите станаха особено агресивни, защото наближава датата за пълната забрана на тютюнопушенето на обществени места, а пък непушачите се напериха, че законът е на тяхна страна, и безпардонно раздават правосъдие. И реших и аз Емил Попов да се изкажа компетентно по въпроса. Защо имам претенции за компетентност? Защото съм бил и от двете страни – достатъчно дълго време. И смятам, че големият въпрос, без значение дали си пушач, или си непушач, е колко толерантен човек си. Бил съм пушач, в момента съм непушач и между двата ми периода има нещо много общо и това е толерантността. Когато бях пушач и пушех над кутия на ден, никога не си позволявах да пуша на забранени за това места; когато гостувах в къщи, където има малки деца или по принцип не се пуши, винаги излизах на терасата; а когато сядах в заведение на маса с непушач, винаги исках разрешение да запаля. Сега съм от другата страна. Има една приказка за това, че бившите пушачи са по-големи маниаци на тема цигари от хората, които никога не са пушили. Може би това е така, защото са си дали много ясна сметка от личен опит за това, каква вреда причиняват цигарите. Усетих и при себе си в началото такива залитания – дразнех се от макар и далечен цигарен дим. Но си дадох ясна сметка, че ако повечето хора са били толерантни към моя порок дълго време, няма причина аз Емил Попов да не бъда. Когато каня гости вкъщи, даже и зимата, позволявам да се пуши, защото смятам, че когато си поканил гости, трябва да им създадеш пълен комфорт. Затова смятам, че пушачите и непушачите имат пресечна точка и тя е зачитането на правото на другия и на пороците му – в разумни граници, разбира се.
Славим се българите като народ с много празници. И през месец-два, а понякога и през седмица-две, както се случи тоя уикенд, се заформят четири почивни дни. Излишно е да ви казвам, че ние, в търговията, не се облажваме от такова струпване на неработни дни, даже тогава за нас работата е по-усилна, ама аз – Емил Попов се чудя какво е това изобилие от почивни дни, при положение че държавата ни е на такъв финансов хал. Вярно в календара на българите от стари времена има много празнични дни, ама правило ли ви е впечатление в коя част на годината са концентрирани празниците, започват след Димитровден – зимата, когато е студено и няма работа на полето, тогава идва времето на софрите и веселието. Така са го правили дедите ни, че празниците да не пречат на усилната кърска работа. Пък ние го подкарахме през просото. Имам чувството, че държавните чиновници си ги измислят тия сливания на почивни с празнични дни, за себе си, не за хората. Иначе кажете ми какъв празник е Първи май и какво точно празнуваме. Празник на труда и трудещите се! В страна, където масово хората са безработни, останаха ли хора, които да празнуват 1 май. Сигурно има някакъв дълбок смисъл в тоя ден или е имало, но в едни по-други времена. Лично за мен дълбокият смисъл в настоящия момент беше, че празничните митинги, организирани от левите сили, бяха посетени основно от пенсионери и е правилно пенсионерите да празнуват празника на малкото останали работещи, защото спрат ли и те работа, спират и пенсиите. Ами толкова за празниците, техния смисъл и празнуващите.