Със сигурност има много неща, в които всички, неподкрепящи сегашната власт и лично премиер-министъра Бойко Борисов, се съмняват. Примерно съмняват се(включително и аз – Емил Попов) в това, че е добър управленец, съмняват се, че разбира в необходимата степен от икономика, съмняват се в социалната му чувствителност, в честността му, и в още много неща се съмняват. Сигурен съм обаче, че и най-върлите му противници бяха абсолютно сигурни в едно-единствено нещо – че има една област, в която той притежава безспорни качества, и ако не дай боже се наложи – ще разреши проблемите с един замах. За гасенето на пожари говоря. Всички знаем, че премиерът ни има висока степен в пожарникарските науки. Да ви кажа честно обаче, в последните дни нещо почвам да се разколебавам и в тия му възможности. Леки съмнения у мен се загнездиха още когато започнаха палежите на колите. Ама си вика Емил Попов, те тия палежи са на принципа на внезапните терористични атаки и дето се казва, не си е чиста пожарникарска работа, по-скоро са си работа за антитерористи. Да, ама ето че сега възможност голяма се отдаде на Бойко Борисов да се докаже като най-големият в държавата специалист в пожарникарската област. И в известен степен се доказа като най-големия – пожарът от петдесет декара вече вилнее на 250 декара, уголеми го. По някакви неизяснени причини отказахме специализираните израелски хеликоптери, доброволци и пожарникари почти с голи ръце се щурат безцелно из димната мъгла. Действието се развива в подножието на х. Физкултурник и акцията се ръководи от Цветан Цветанов. Симпатична метафора – ако ситуацията не беше толкова отчетливо криминална.
За мен и около мен
Съотношение риск – работна заплата – Емил Попов
Казват, че няма по-силен инстинкт от инстинкта за самосъхранение. Сигурно е така. Спорен Емил Попов обаче е спорен въпросът коя от проявите на този инстинкт е по-силна. Доскоро си мислех, че страхът от чисто физически опасности, свързани с наранявания или заплашващи живота, е най-силен. Напоследък обаче се убеждавам, че страхът от глада като проява пак на същия инстинкт е по-силен. Чета информация, че повечето от хората, работили в гръмналите складове на “Берета Трейдинг”, биха се върнали отново на работа. След всичко, което се случи, на което са били преки свидетели и потърпевши. След всичкия ужас и с ясното съзнание, че има немалка вероятност отново да се случи нещо подобно. Не ми се струва нормално това, противоречи според мене на всяка здрава логика. Но от друга страна, все някой трябва да я върши тая работа, нали. И лично мен ме тревожи не толкова фактът, че има желаещи да я вършат, а че има желаещи да я вършат на тая цена. В пресата излязоха потресаващо ниски цифри като заплати, в никакъв случай неотговарящи на размера на поетия риск. И тъй като очевидно не може да се разчита на съвестта на работодателите обективно да оценят съотношението риск – работна заплата. И тъй като обикновено става въпрос за частни фирми и няма как държавата да им каже как да заплащат поемания от работниците риск. Емил Попов си мисли, не е ли време за такива рискови сектори да бъдат въведени справедливи прагове на работните заплати, отговарящи реално на поетия риск, прагове, под които никой работодател да не може да пада. А ако не го устройва, винаги може да смени сектора.
Журналистите талибани
Нагледах се в мрежата в последните дни на коментари за прочутото неделно интервю на Диана Найденова с един от организаторите на протеста на Орлов мост, представител на екологична организация, в което по думите на тв очевидци се е държала потресаващо. Емил Попов така и не стигна до него в неделния следобед. Затова реших да го погледна на запис – едно, за да съм в час с актуалните теми на деня, и друго, и аз да дам компетентно мнение по въпроса. Погледнах итервюто и освен че наистина е потресаващ начинът, по който “журналистката” Найденова си позволява да се държи с един обикновен човек – от тия, от които компаниите печелят и от тези печалби после отделят пари за реклама в телевизиите, в този смисъл плащат и нейната заплата, – мога да кажа едно-единствено нещо – журналист талибан е Найденова. Държеше се като ръководител на талибанска група. Принципно не съм против такова ударно поведение, даже ме радва – ама когато е насочено в правилната посока. Такъв ударен тон и поведение Найденова да държи към властта, не към гражданите. Защото журналистическата професия предполага точно това. Ако не й харесва – да смени попрището. Ще кажете, че не съм съвсем справедлив, че излезе с извинение по случая. Първо, съмнявам се разкаянието да е искрено, но даже и да приемем, че е така – в живота има неща, за които е нелепо да се извиняваш. Едно от тях е да се извиняваш за това, че си такъв, какъвто си. Емил Попов.
Емил Попов – Неподадените оставки
Едва ли ще ви учудя с твърдението си, ама няма чувство да достойнство и морал в българската политика, и чувство за отговорност няма. Пък и как ли да има второто, като първите две липсват. И аз Емил Попов все си мисля, че няма безотговорност, с която политици и чиновници могат да ме учудят, но пък винаги се оказва, че имат ресурс да поднесат още много изненади в тая посока. Поредният възрастен човек в София бере душа в болницата, нахапан до смърт от бездомните кучета. Няма да говоря за това, колко са виновни гражданите, че безконтролно си изхвърлят домашните любимци, и за това, как голяма част от така наречените природозащитни организации лицемерно се обясняват в любов на всяко бездомно животинче от страниците на социалните мрежи, а в същото време прибират тлъсти парчета от европейски пари, дадени за справяне с тоя проблем, като при това често ги използват не по предназначение. А ми се иска да поговоря за това, как и този път няма да има приети оставки. Няма ли един висш чиновник от Столичната община, отговарящ за екологията, който да осъзнава факта, че не си е свършил работата и заради това загиват хора. Да застане достойно и да си подаде оставката, без се надява, че няма да му я приемат, защото, видите ли, бил ценен кадър и бил направил много. Навсякъде по света оставки подават точно ценни кадри и това, че са направили много за обществото, не е достатъчно тежък аргумент. Оставка се подава, заради това което не си направил, а е трябвало. Не и у нас… Емил Попов.
По прабългарски
Сигурно всички сте чували по новините или пък сте чели за така наречената междуфирмена задлъжнялост. И е истина, че всеки бави някакви плащания, всеки дължи някому нещо в тая криза, дори и Емил Попов. Всичко това по мое мнение обаче се отразява много зле на доверието между правещите търговия и бизнес. Оня ден го изпитах на гърба си. Отивам до една фирма, с която работя от години, да заредя някакви неща – ставаше въпрос за сума от около 150 лева, не повече. Още когато паркирах обаче, се усетих, че съм си забравил портфейла в офиса. То беше ясно, че при това положение ще се разкарвам още веднъж, за да им платя, но ми беше по-удобно да взема стоката, да я хвърля по предназначение и по-късно през деня, когато пак имах път в тяхната посока, да им платя. Влизам и обяснявам на момчето какъв е случаят, то ме знае от години, че нямам грешка в плащанията, обаче ми казва, че не може да ми даде стоката, шефът му наредил да не дава нищо, без да му е платено. Масово клиенти взимали стока – и едно, че не плащали с месеци, ами и спирали да пазаруват от тях, щото, като са длъжници, как да се появят. Направи си двойното разкарване Емил Попов. И си викам: гледай какво нещо е тая криза, изгубихме си доверието. Гледал съм в някакъв български исторически филм как търгуват прабългарите: единият прабългарин подава с едната ръка кожата на животно и едновременно с това с другата поема чувала със някаква стока – едновременно става размяната, да не би единият да вземе стоката и да побегне, без да е дал в замяна дължимото. Дано кризата свърши скоро, че да не върнем още по-назад в историята.
Само с усмивка не става, Емил Попов
Знаете, че се занимавам с търговия, и по тая причина много често контактувам със собственици на магазини и складове и ми е направило впечатление на мен Емил Попов, че при подбора на персонал, винаги посочват като главно изискване към кандидатите любезност, позитивно излъчване, приветливост и усмивка. И нерядко съм виждал как пред кандидат или кандидатка, който е с по-добри умствени или пък личностни качества, подбират тоя, който е по-усмихнат. Аз обаче имам малко по-различно виждане по темата и съм решил днес да го споделя с вас. С ясното съзнание, че наистина в търговията усмивката е много важна, но също така и с убедеността, че от усмивката по-важно е, човекът срещу теб да ти свърши работата, за която си отишъл при него. За служебни дела ползвам услугите на една фирма, почти всеки месец, от доста време. Там работят две момичета, менят се, не знам точно на какъв принцип. Едното момиче е много любезно, винаги ухилено до уши, задължително ще те разговори, абе приятен е контактът с нея. Само че веднъж не ми е приела поръчката както трябва – винаги след това се обажда да уточняваме неща или пък прави някаква грешка при изпълнението. Другото момиче е едно такова наборсучено, маниерът й на говорене е малко като навикване, усмихната почти не съм я видял. Обаче в работата няма грешка, разбира от раз какво й казваш и го изпълнява без засечка. И мога да ви учудя – ама винаги, когато отива Емил Попов в тази фирма, се надява тя да е на смяна. Щото, както често казва един колега, събрали сме се да работим, а не да се харесваме.
Мързелът и достойнството
Баща ми казва, че мързелът е по-лош от пиянството. И май ще се окаже прав. След земетресението оня ден не можах да заспя и пуснах да гледам от сайта на Нова тв един стар брой на “Директно Карбовски”. Обикновено в събота следобед, когато го излъчват, работя и затова рядко успявам да го гледам. Единият от материалите беше за жена, на около 40 години, и четирите й дъщери, които практикуват най-древната професия. Емил Попов не се впечатли много от този факт, защото нито са първите, които си изкарват хляба по тоя начин – от незапомнени времена жени го правят, – нито пък са единствените, при които има семейственост в професията. Останах изумен обаче от отговора на жената на зададения от интервюиращата й въпрос – как е реагирал мъжът и на тия нейни занимания. Казал й, че тя решава какво да прави. Много ми е интересно дали щеше да й каже същото, ако жена му беше отишла безплатно, за удоволствие, при съседа Емил Попов примерно. Дали пак щеше да й каже, че тя решава. Не, тогава щеше да го удари на достойнство и жертви даже можеше да паднат, защото действието, доколкото си спомням от репортажа, се развива някъде по Македонско. Каква е разликата тогава, че в първия случай не се задейства мъжкото достойнство? Ами мързелът. Парите, изкарани от жена му на магистралата, плащат заемите на семейството, агнето на Гергьовден, най-общо казано, осигуряват му мързеливия и спокоен живот на трайно безработен мъж. А кажете сега, че пиянството не е за предпочитане – от алкохол по-скоро те удря на чест, пък мързелът май дълбоко я приспива.
Пушачите и Емил Попов
Такситата и Емил Попов
Преди няколко вечери бях на гости при приятел – вечерно гости. И реших, че ще си пийна, пък после ще извикам такси. Така и стана. Накарах приятеля ми да извика, тъй като Емил Попов от години не бе ползвал таксита и нито знам кои са читави, нито пък имам някакви телефони. И сега ще ви споделя наблюденията си, но веднага отбелязвам, че нямам претенции да са представителни, защото определено не съм в категорията редовен клиент и слава богу. Още като отворих вратата на таксито – между другото доста раздрънкана – ме лъхна една доста усмъртителна миризма. Нещо средно между миризма на пот, тютюн и някакъв много тежък мирис на ароматизатор, ама от най-гадните. Ставало е въпрос и друг път, че заради професията си прекарвам доста време зад волана, така че ми е ясно, че няма как автомобилът ти да е с идеално свеж въздух на добре поддържана стая или офис примерно, ама такова чудо наистина никога не бях помирисвал. Казах му на шофьора за къде пътуваме, но явно едно казване не му беше съвсем достатъчно, защото после ме попита поне още два пъти. Та като споменах попита, още с влизането ми той реши, че трябва да завърже някакъв разговор. Разбирам го, ама след цял ден работа и приятно прекарана в разговори вечер с приятел и добра почерпка, не ми беше до словесни упражнения с него. И то поне да течеше смислен разговор – а то, попита ме нещо и тъкмо да му отговоря, той ми каже: тихо, тихо. И така няколко пъти – луда работа. Стигнахме по живо по здраво до моя адрес. Сметката ми беше 7.80, дадох му десет лева. Вика ми: По-дребни нямате ли? Въобще не се разправях повече, оставих му “едрите” десет лева и му казах: Ще имаш да даваш :).
Двоен аршин
В събота и неделя се прибрах в родния ми град да видя нашите, тъй като отдавна не се бях прибирал, пък и по празниците, знаете, работих много и не успях. Поизлязох по центъра и срещнах един приятел от ученическите години – не се бяхме виждали сигурно две-три години и много му се зарадвах. Той се ожени година-две след средното образование и вече е доста напред с материала – има син първокласник. Та както ви казах, Емил Попов се зарадва. Само дето разговорът, доколкото беше разговор, по-скоро монолог, се въртеше само около оплакванията от жена му. Не се грижела за домакинството, въобще не я било грижа за нищо и други подобни. Това не ме учуди много, щото не е първият мъж, който се оплаква от жена си, няма и да е последният. Каза ми обаче, че много се ядосал, когато преди няколко дни се върнал случайно вкъщи и заварил тъща си с някаква приятелка да пие кафе – били наблизо по някаква работа, поуморили се и се отбили да си починат малко. Питам го аз – добре де, тъща ти откъде има ключ за вашия апартамент. Останал й бил от времето, когато гледала малкия. Не му казах какво си помислих в тоя момент, щото прецених, че май няма смисъл. Ама си викам, значи тъща му може да влиза в апартамента, когато гледа детето, а когато е наблизо по работа и се е изморила, не може да се отбие да пие с приятелка едно кафе. Не ми проработи в случая с тъщата мъжката солидарност, защото смятам, че трябва да сме справедливи и да не прилагаме двоен аршин към нещата и към хората. Когато ни вършат работа, да са добре дошли, пък в другите случаи да ги третираме като навлеци.