Карам много, нали знаете 🙂 . Та тази работа с тези километри си има доста предимства, но и доста недостатъци. Сутрин трябва да ставам рано, това е предимство и недостатък. Ще ме попитате как така и двете и ще Ви дам пример веднага.
Представете си, че вечерта се е заформила добра обстановка с добра компания. Наличната храна и алкохол е в полза на купона и веселбата. Какво се случва в един момент – моя милост се досеща, че на следващия ден е на път и изоставя компанията в най-веселите часове на денонощието. Предимството пък е, че ранното събуждане е предпоставка за пълноценен ден. Приключвам много от задълженията си и имам време за развлечения.
Зад волана предимство е, че на дясната седалка не седи шефът, който по цял ден да напира за това и онова и да всява напрежение. От друга страна, недостатъкът е, че на дясната седалка обикновено не седи никой и от време на време скучая. Естествено изброеното до тук се касае за моята работа. Сигурен съм, че има и изключения при някои колеги. За опасностите по пътя няма да коментирам, защото те са отразени в друга тема на мои размисли и страсти. Мислих да приключвам за сега, но се досетих за един факт, който няма предимства – абе много скъпо по тези крайпътни гостилници бе. От Емил Попов – до нови срещи.
Нагледах се в мрежата в последните дни на коментари за прочутото неделно интервю на Диана Найденова с един от организаторите на протеста на Орлов мост, представител на екологична организация, в което по думите на тв очевидци се е държала потресаващо. Емил Попов така и не стигна до него в неделния следобед. Затова реших да го погледна на запис – едно, за да съм в час с актуалните теми на деня, и друго, и аз да дам компетентно мнение по въпроса. Погледнах итервюто и освен че наистина е потресаващ начинът, по който “журналистката” Найденова си позволява да се държи с един обикновен човек – от тия, от които компаниите печелят и от тези печалби после отделят пари за реклама в телевизиите, в този смисъл плащат и нейната заплата, – мога да кажа едно-единствено нещо – журналист талибан е Найденова. Държеше се като ръководител на талибанска група. Принципно не съм против такова ударно поведение, даже ме радва – ама когато е насочено в правилната посока. Такъв ударен тон и поведение Найденова да държи към властта, не към гражданите. Защото журналистическата професия предполага точно това. Ако не й харесва – да смени попрището. Ще кажете, че не съм съвсем справедлив, че излезе с извинение по случая. Първо, съмнявам се разкаянието да е искрено, но даже и да приемем, че е така – в живота има неща, за които е нелепо да се извиняваш. Едно от тях е да се извиняваш за това, че си такъв, какъвто си. Емил Попов.
Знаете, че се занимавам с търговия, и по тая причина много често контактувам със собственици на магазини и складове и ми е направило впечатление на мен Емил Попов, че при подбора на персонал, винаги посочват като главно изискване към кандидатите любезност, позитивно излъчване, приветливост и усмивка. И нерядко съм виждал как пред кандидат или кандидатка, който е с по-добри умствени или пък личностни качества, подбират тоя, който е по-усмихнат. Аз обаче имам малко по-различно виждане по темата и съм решил днес да го споделя с вас. С ясното съзнание, че наистина в търговията усмивката е много важна, но също така и с убедеността, че от усмивката по-важно е, човекът срещу теб да ти свърши работата, за която си отишъл при него. За служебни дела ползвам услугите на една фирма, почти всеки месец, от доста време. Там работят две момичета, менят се, не знам точно на какъв принцип. Едното момиче е много любезно, винаги ухилено до уши, задължително ще те разговори, абе приятен е контактът с нея. Само че веднъж не ми е приела поръчката както трябва – винаги след това се обажда да уточняваме неща или пък прави някаква грешка при изпълнението. Другото момиче е едно такова наборсучено, маниерът й на говорене е малко като навикване, усмихната почти не съм я видял. Обаче в работата няма грешка, разбира от раз какво й казваш и го изпълнява без засечка. И мога да ви учудя – ама винаги, когато отива Емил Попов в тази фирма, се надява тя да е на смяна. Щото, както често казва един колега, събрали сме се да работим, а не да се харесваме.
Баща ми казва, че мързелът е по-лош от пиянството. И май ще се окаже прав. След земетресението оня ден не можах да заспя и пуснах да гледам от сайта на Нова тв един стар брой на “Директно Карбовски”. Обикновено в събота следобед, когато го излъчват, работя и затова рядко успявам да го гледам. Единият от материалите беше за жена, на около 40 години, и четирите й дъщери, които практикуват най-древната професия. Емил Попов не се впечатли много от този факт, защото нито са първите, които си изкарват хляба по тоя начин – от незапомнени времена жени го правят, – нито пък са единствените, при които има семейственост в професията. Останах изумен обаче от отговора на жената на зададения от интервюиращата й въпрос – как е реагирал мъжът и на тия нейни занимания. Казал й, че тя решава какво да прави. Много ми е интересно дали щеше да й каже същото, ако жена му беше отишла безплатно, за удоволствие, при съседа Емил Попов примерно. Дали пак щеше да й каже, че тя решава. Не, тогава щеше да го удари на достойнство и жертви даже можеше да паднат, защото действието, доколкото си спомням от репортажа, се развива някъде по Македонско. Каква е разликата тогава, че в първия случай не се задейства мъжкото достойнство? Ами мързелът. Парите, изкарани от жена му на магистралата, плащат заемите на семейството, агнето на Гергьовден, най-общо казано, осигуряват му мързеливия и спокоен живот на трайно безработен мъж. А кажете сега, че пиянството не е за предпочитане – от алкохол по-скоро те удря на чест, пък мързелът май дълбоко я приспива.