Здравейте. Пак съм аз Емил Попов. Днес ще ви представя една малко по-друга гледна точка върху проблема с кучетата и хората в София. Споменах ви, че съм от софиянците в повече, много често съжалявам, че
Здравейте. Пак съм аз Емил Попов. Днес ще ви представя една малко по-друга гледна точка върху проблема с кучетата и хората в София. Споменах ви, че съм от софиянците в повече, много често съжалявам, че направих този избор и една от многото причини е и този наистина вземащ застрашителни размери проблем, а както виждате – вземащ и човешки животи. Споменах ви също, че поради естеството на работата ми – търговия с бързооборотни стоки – пътувам много, както в София, така и извън нея. Мога да ви кажа, че толкова кучета на глава от населението колкото има тук, няма никъде в България. Та за пътуването ви говорех – оня ден трябваше да закарам стока до един обект почти в края на града и попаднах на следната сцена – първо видях едно малко, ама наистина много малко, кученце да мята опашчица и пресичайки шосето, да тича напред. Погледнах в тая посока и видях премазано на шосето очевидно друго кученце от кучилото и разтревожената майка да вие до него. Нищо че съм мъж, очите ми се навлажниха. Сетих се в тоя момент и за убития от кучетата професор в кв. Малинова долина и ей така по човешки се запитах – могат ли да се сравняват като ценност двете неща. Онова, дето са ни учили някога, че няма нищо по-ценно от човешкия живот, не ми се струва докрай вярно. За мене има нещо по-ценно и това е човещината. За нея става дума. Далече съм от крайните позиции на пишман природозащитници, дето само знаят да веят байраци, още по-далече съм от ония, които стрелят по уличните кучета от балконите си. Защото истината не е нито в едната крайност, нито в другата – тя е някъде между трагичната участ на професора и пронизителния вой на майката за премазаното й кученце.