В разгара на лятото

Като бях ученик, лятото беше любимият ми сезон. Навярно се сещате защо – няма училище. Сега гледам на него малко по-спокойно. Като тръгнеш да работиш няма такива големи почивки от два-три месеца, само 20 дена и толкоз. Някак не е много честно, не мислите ли?

Тази година например от 365 дена като махнем събота и неделя и официалните празници остават 252 работни дни. С една проста сметка стигаме до заключението, че имаме 113 почивни дни, а с 20-те отпуска стават 133. Така съотношението работни към почивни дни става грубо 2:1. Ха, учуден съм! Досега не бях го смятал, очаквах да е поне 3:1.

И все пак почивката никога не е достатъчно. Сега ме е обзело едно такова лежерно лятно настроение и само за море си мисля. Всеки си има моменти в които просто не му се работи и незнайно защо повечето идват през лятото, когато слънцето грее, обаче ти не може да му се порадваш подобаващо, защото си на работа. Ето ви един поздрав и нека отпуската ви да дойде по-бързо.

Самодисциплина – защо ни е нужна и как да я постигнем

Трябва да ви кажа, че дисциплината е полезно нещо, но още по-полезна според мен е самодисциплината. Нищо не се получава правилно, ако сте разсеяни или разфокусирани и не довършвате задачите си качествено и навреме. Мога да ви убедя, че в която и фирма да работите, дисциплината се толерира, а самодисциплината е качество, което се търси у кандидатите за работа, както и у настоящите служители. И обикновено се награждава 😉

spiritual1Може би се питате защо и веднага ще ви отговоря какво е моето мнение по въпроса. Самодисциплината е ключово умение при качествените служители, защото показва, че ти самият си качествен човек, на когото може да се разчита. Ако не притежаваш дисциплина, ще се разпиляваш между задачите си без да влагаш необходимите усилия, в която и да е от тях. Едва ли ще се вглеждаш в детайлите и едва ли би се вглъбил в онези малки подробности, които така или иначе повечето хора подминават. Самодисциплината те прави по-продуктивен, по-способен и по-голям професионалист. Ако не я притежаваш, вероятно закъсняваш сутрин за работа. Вероятно всеки ден се чудиш как ще успееш да се справиш с всичко, което ти е на гърба в момента. Вероятно понасяш критики, но не ти е много ясно как да ги избегнеш и т.н.

Има как! Самодисциплината не е нещо, с което се раждаме. Тя се развива с времето, усвоя се и се учи. Има няколко трика, които аз използвам в тази насока, и с удоволствие ще ви ги кажа. Първо, записвам си всички събития и крайни срокове в календар на компютъра, за да мога да ги преглеждам във всеки удобен момента. Използвам приложение, но вие можете да си изработите схема, каквато да е удобна за вас. Ако искате, пишете и на ръка, но бъдете сигурни, че няма да да пропуснете нещо. Второ, не си позволявайте да се разсейвате! Трудно е, но има начин – самонаказвайте се и се самонаграждавайте. Когато приключите с някоя задача без да сте се отклонили от нея, докато сте я привили, дайте си награда – парченце шоколад, една изпушена цигара или 5 мин. във фейсбук. Ако усетите, че се разсейвате, направете обратното – лишете се сами от нещо малко на същия принцип. Така постепенно ще спрете да се разсейвате и ще усетите, че ставате по-съсредоточени и по-самодисциплинирани.

А ако на вас ви хрумне още някоя идея по темата, ще се радвам да ми я напишете в коментарите.

Капка по капка… какво?

Спомням си, че още като бях малко момче, баба ми имаше една любима мисъл, която постоянно повтаряше: Капка по капка, вир става. През онези години си представяh чешма, чието кранче не е завито както трябва. От нея капе вода капка по капка, постоянно. Чудех се колко ли дълго трябва да продължи така, докато се образува някак вир, та дори и малко вирче.

Постепенно пораснах и осъзнах символиката на тази поговорка. Започнах да откривам значението й в различни области на живота ни.

small_water_drops1-235x300Забелязах още в училище, че доброто впечатление у преподавателите, се трупа постепенно с поредица от правилни постъпки. Редовно писане на домашни, участие в час зачитана на правилата и уважение към авторитета. Сещате се, капка по капка…

Постепенно разбрах, че истинските приятелства също се образуват постепенно, непринудено и някак си естествено. Следва се някакъв бегъл шаблон, но няма как да станете добър приятел с някого, ако се познавате от вчера. Подобно на всякакви езерата, язовирите и вирове, за чието образуване са нужни години, така и за истинските приятелства е необходимо подобаващо дълго време, за да укрепнат.

На работа? Защото вече съм активно работещ и зает човек, ситуацията е подобна. Истинските и силни бизнес отношения се изграждат също толкова трудно като истинските приятелства. Капка по капка… няма друг начин, ако искате да сте успешен и сериозен професионален партньор.

Дори постижения от световна значимост се постигат бавно и целенасочено. Нали не мислите, че глобалното затопляне ще спре изведнъж без всеки от нас да даде своя „малък“ принос? Нали не се заблуждавате, че проблемът с бездомните животни ще се реши, ако хората продължават да пускат домашните си любимци „на свобода“. Ще сгреша ли, ако кажа, че е много по-еко да си носим платнена торбичка, когато ходим до магазин вместо да купуваме всеки път найлонови?

Капка по капка… можем да постигнем много, но както ни подсеща и поговорката – големите промени изискват време и за съжаление няма кой да ги направи вместо нас.

Пушачите са друга работа

Спомням си, че имаше един епизод на сериала „Приятели“, в който Рейчъл точно беше започнала нова работа и то в желана от нея област – модната. Тогава любимата ни героиня сякаш за първи път се сблъска с един ежегоден според мен проблем – разделението между пушачи и непушачи. Рейчъл усети, че като непушачка някак си я изолират и тя остава в страни от събитията. Затова се опита дори да пропуши и по този начин да успее да се социализира в тази „група“

Имате ли свои примери с подобен контекст?

452833-smokerАз ясно си спомням как още в училищните ми години имаше една групичка тинейджъри, които се събираха в междучасията, за да пушат. Говореха си, уговаряха се и какво ли още не, което оставаше встрани от останалите.

Подобна беше ситуация и в университета, където обаче студентите излизаха навън заедно с преподавателите и познайте кой научаваше първи новините? Оставете другото, но понякога не споделяха и с останалите „простосмъртни“ новините.

На работното място всичко се повтаря… в почивки, а понякога и в работно време има една групичка от колеги, които излизат навън, за да пушат. Понякога обсъждат служебни теми и взимат това или онова решение и може да се каже, че работят. Все си мисля обаче, че просто си почиват без да е станало време за почивка…

Не се съгласявайте с мен, ако мислите, че греша, но си държа на мнението. Пушачите винаги са били някак си… друга работа. Винаги са имали моменти, в които се отцепват и едва ли ще сбъркам, ако кажа, че именно една „пауза за по цигара“ ги сближава. Няма лошо, но това по някакъв начин ги дистанцира от останалите. Надявам се със следния текст да съм накарал поне един пушач да се замисли по въпроса…

Безработицата при младите

unemploy_1760008cНяколко дни след първия учебен ден няма как да не се замисля за младите хора у нас. Тези, от които зависи бъдещето на страна ни. Гледам учениците и си мисля какви ли хора ще излязат от тях, когато завършат средното си образование. Колко ще попаднат в университет, печелейки си още малко време далеч от суровата действителност и какво ще стане с тези, които решат, че образованието до тук им е достатъчно и се впускат направо в истинския живот на професионално ангажираната младеж.

Истината е, че и в двете посоки дебнат опасности. Ако от ученици станат студенти, рискуват на 23 години все още да нямат и ден трудов стаж. Оправданието е, че досега са учили, но не са много работодателите, които са готови да поемат риск с неподготвени все още кадри.

Ако учениците решат да спрат на ниво средно образование с малко теоретични знания зад гърба си, какво ли кариерно бъдеще могат да очакват? Току що стъпили в света на пълнолетните, едва ли могат да се надяват на много.

Трудно е да си млад човек, който си търси работа и е още по-трудно е да си млад човек, който си търси работа, но няма трудов стаж. Да не говорим, че дори да имаш трудов стаж, той рядко е регламентиран. Самите работодатели често се възползват от привилегиите, които държавата отпуска на редовните студенти, като ги взима на работа, но без договор.

Безработицата при младите е сериозен проблем, в това няма спор. Но дали проблемът идва само от младежта или е по-обхватен проблем? Според мен, да…

Аз, моя милост и глупакът!

Имате ли дни, в края на които се чувствате като най-прецаканият човек на света, че чак забравяте кой сте и къде сте?

Тия дни аз се чувствах тъкмо така. Последната седмица на май бе повече от изморителна. Събота и неделя не спах добре. Понеделник започна изведнъж с цял куп нови задачи, които нямаше как да свърша за 8-те часа работно време и се наложи да остана в офиса извънредно. В резултат на това се прибрах късно и легнах още по-късно. Вторника имах чувството, че три кервана камили са минали през мен. Посрещнаха ме отново множество спешни задачи. Какво им стана на тия клиенти. Лято е! Не излизат ли в отпуска, или всеки се е хвърлил да работи, за да си заслужи почивката. Лоша работа, наистина. Днес всичко се повтори и следобеда едва не заспах на бюрото си. Изтощен и омърлушен, на прибиране в метрото се хванах да си говоря със себе си. Но не на глас, а вътрешно. Беше се обострило едно гласче, което постоянно ми възразяваше. Ужасно дразнещо при това! Идеше ми да се развикам. И точно преди крайната спирка тревожна идея прехвръкна през мислите ми – дали пък не развивам шизофрения. И както си го мислих метросигнала Al-Buell-Lady-in-Red-Dress-444x550ми показа, че е време да слизам. Тогава се сблъсках се с много красива млада жена. Приличаше от онези от винтидж постерите на Coca Cola и цялата в червено. Увина ми ченето. Вместо да кажа „Извинете“ и да подмина чух себе си да измърморвам като последния идиот: „Ама вие сте в червено!“. Жената ме изгледа сякаш съм странно изкопаемо и презрително подмина. Глупак! Да, това си помислих в онзи момент. Сигурно съм изглеждал нелепо – симпатичен млад мъж в риза и панталон, висок при това, и изръсва очевидното. Че да бях казал „Много сте красива“ или друго…

Е, явно до това води недоспиването в комплект с извънреден труд. Не знам защо обаче случката ме сепна. Контрагласът изчезна и мигом се оживих. Явно бях изпаднал в нещо като летаргия и толкова се бях вдълбал в работата, че полудявах от цикличноста на ежедневието. Красивата жена в червено се яви като напомняне, че освен офиса има и друг свят и че е време да обърна малко внимание и на себе си.